1992 г.
Американците и ние
от Вени Марковски, специално за Хай-лайф
репортажът е осъществен със съдействието на
фирма "Микроком Интернационал" - ООД
След като отвсякъде се чуват какви ли не неща за Щатите, ето че и аз се престрашавам да споделя с читателите на "Хай-лайф" моите впечатления от едно доста дълго и натоварено пътуване.
Всичко започна с полета на Аiг France до Париж. Престоят там бе само една
нощ, на следващата сутрин потеглихме за Ню Иорк, а оттам - след няколко
часа чакане за връзка - към Лас Вегас. Препоръчвам на всеки, който ще лети
с Аiг France до САЩ, да се запаси с търпение. Неприятностите започнаха
още в бюрото на авиокомпанията в София, където работят българи. С
големи кандърдисвания се разбра, че все пак Аiт France е длъжна да осигури
нощуването в Париж. Само дето това ми струваше двадесет минути загубено време.
След като кацнахме в Париж се наложи да постоим два-три часа на Орли, за да
ни бъде издадена транзитна 24-часова виза. Французите вероятно са се
парили достатъчно, затова - независимо от наличието на валидни визи за
Щатите в паспортите ни - задържаха всички българи толкова време, че в
самия град остана време само за Шанз Елизе. Разбира се, българското МВнР едва
ли ще се раздвижи скоро, за да направи нещо по въпроса. В края на краищата
щом някой се е решил да пътува, той трябва да си знае мястото на човек
от България, дори и в Западна Европа. Но от друга страна кой е този
човек, който би останал във Франция, ако има виза и билет до САЩ?
В Америка никой не се интересуваше откъде сме. Както каза
собственикът на един бутик в Лас Вегас "Дори да не знаехте английски,
аз предпочитам езика на доларите". Уважението се дължи не на гражданството,
а на способностите. Ако не си способен, няма да имаш и достатъчно средства.
В едно такси шофъорът, като разбра, че сме българи, ни осведоми, че във
Вегас имало много българи-шофъори на таксита. Оттам май започват повечето,
които отиват да търсят по-добър живот. Разбира се, не минава и без типично
Ганчовските номера:
Кольо Багажа искал от клиентите си и такса за превозването на багажа им,
оттам и прякора му. Другата популярна разновидност са българите,
които забравят езика си.
В Рино (Невада) има едно момиче, Веселина, баща й - г-н Михайлов
е гост-преподавател в местния университет (б.а. от 1998 г.: в момента той
май вече е декан. Браво, браво! Само така!), което за две години живот
в Щатите вече се е американизирала до такава степен, че всяка
трета дума и е английска. "О, неразумний..." Хем е смешно, хем
ти става тъжно от проявленията на най-новата емигрантска вълна.
Бележка на автора от 1998 г. Веселина ми се обади малко след като репортажът
бе публикуван в България през 1992-а. Тя ми вдигна скандал как така съм бил
казал, че е забравила българския. Успокоих я, че при случай ще напиша следното:
Ето каква е силата на печата. Написах, че Еси е забравила българския, тя обаче
го видя, прочете, разбра и сега пак си говори на български!
Старите българи говорят по-чист български език от хората тук,
но новите вероятно предпочитат да забравят произхода си. Прочее, никой
от американците, които срещнах, не скриваше, че е дошъл от Европа. А и
защо ли да го правят?
Лас Вегас. Първи асоциации: хазарт, казина, "Бъгси", а за една седмица
през ноември това е и градът, в който се провежда най-голямото компютърно
шоу в САЩ - Комдекс. Но в момента никой не мисли за компютри -
наред са казината. Всичките са еднакви - само по две-три рулетки, няколко
маси за Вlасk Jасk, за бакара и покер и стотици игрални автомати. Градът,
а и щатът живеят от приходите от хазарта. Понеже няма развита
индустрия, въздухът е кристално чист, все още е топло и басейните
са пълни. С вода, хората много много не се завъртат около тях.
За предпочитане е атмосферата на казиното. Неуморни сервитьорки се
движат между масите и разнасят безплатни коктейли и безалкохолни. Седнеш
ли на масата, ти си най-големият човек. Н.В. клиентът. Ако се намръщиш,
неминуемо ще те попитат дали всичко е наред. Ако имаш оплаквания, то
някой със сигурност може да ги реши. Интересно е да се види как
малките някога хотели са построили големите. Ако Ceaser's Раlасе е
бил сравнително малък в началото, днес е една от най-атрактивните
сгради. Хотел "Мираж" пък е изкарал за няколко години достатъчно печалби,
за да може в момента да е пред завършване втори "Мираж", точно до първия.
Същото е и с останалите хотели. Архитектурата им е такава, че дори и за
да стигнеш до рецепцията, пак ще трябва да минеш през игралните зали и
когато около теб се чуват звуците на падащите монети от автоматите или
възгласите около масите, няма как да не спреш и да не смениш няколко
долара за житони. Като ги загубиш си казваш "О, защо ли да не опитам
да си ги върна?" и продължаваш. В края на краищата все някога може да
спечелиш, защото винаги печели само казиното. Рулетката обича хората,
които имат система. От тях се изкарват най-много пари. Те започват от
еднодоларовия автомат (има и с по 25, и с по 5 цента), минават през
25доларовите и накрая се спират пред зелените маси. Там започва
истинското наддаване. По-известните комарджии ползват специални
услуги от хотелите. Например, хотелът им купува билет за самолет,
за да се приберат у дома,след като загубят и последния си цент.
Впрочем и между комарджиите има специалисти от България - сещам се
за едно име в момента: Ник Никълсън, "световен комарджия", както
пише във визитната му картичка. Не е единственият, който е губил
тук и със сигурност няма да е последният...
Лас Вегас е много
удобен град за човек, свикнал със софийските улици.
Разстоянията между казината са от порядъка на 20-50 метра,
така че може да се ходи и пеш. Полицията е почти навсякъде,
така че няма страшно. Всъщност полицаите са готови дори и да
позират за снимка,
ако ги попиташ. Освен това си е шоу да ги
гледаш как ръководят уличното движение. Всъщност те са готови
винаги да ти отговорят учтиво... Учтиво ли? Ами там, в Америка
няма някой, който да е на работа и да не е учтив. Прочее, за да
завърша за полицаите - странна работа - всичките знаеха чужди
езици - главно английски.
В Лас Вегас няма нощ. Независимо в колко часа
излезнеш на улицата, там е светло - досущ три часа
следобед, магазините са отворени, хората усмихнати. Още с
влизането - където и да е - чуваш познатите думи: "Сега ли
баш намери да влезеш, бе!"... опа, грешка - това го чуваме
тук. В Америка са го заменили със "Здравейте, как сте?".
Винаги ще те попитат. Ако някой не го стори, на него ще му е
по-неприятно, че е забравил, но то всъщност не може да се
забрави - все едно да забравиш да дишаш. Всички служители
са UFO. User Friendly Oriented (игрословица - UFO означава
НЛО) или Приятелски Настроени към Клиента. Това не се дължи
на безработицата (както популярно се тъпчеше в главите), то
е резултат от възпитанието на децата. Дори и в личните си
разговори чух толкова пъти "извинявай" и "благодаря", колкото
не съм чул за последните три години. Само със страх от загубване
на работата си, това не се постига, нужни са още цял куп други
неща. Които, за съжаление, ни липсват.
Колите, които тук изглеждат луксозни, там са си най-обикновени.
Е, има разлика между "ягуар" и "шевролет", но разликата може да
се усети само, ако това са единствените две коли'на улицата,
иначе те са просто част от множеството. Всъщност, когато са в
казиното, всички са равни. В "Тропикана" може да се посети
Folies Bergere- това шоу, заедно със Splash в "Ривиера" са двете
най-известни в града. В "Ривиера" са и специалните подводни танци.
За съжаление снимките от Фоли Бержар са забранени, дори и на
брошурата няма снимка, а само рисунка. Танците на topless момичетата
са също "специални", просто защото го правят професионално.
Да отидеш в Лас Вегас и да не се отбиеш до Западното крайбрежие,
щеше да е непростимо, затова минахме и през Сан Франциско, Оакланд,
Санта Роза и едно малко градче на крайбрежието - Оксидентъл.
Сан Франциско е точно такъв, какъвто е по филмите, а може би
дори и по-зле. Практически най-старият филм, за който ми каза
Емили тенБенсъл - една
много добра моя приятелка, която ни посрещна и показа града -
беше "КОСА". Бяхме в парка, познат от началните сцени на филма. *
Пълно е с хора, които спят по улиците, просят или просто се
разхождат с такъв вид, че ти се ще да не те заприказват.
Разбира се това не е така в богатите квартали, но е много,
много близко до тях. В залива е и известният затвор "Ал Катрас",
ако не се лъжа в него е умрял Ал Капоне, осъден за неплатени
данъци. На път за Санта Роза минаваме през Golden Gate Bridge,
още една от забележителностите на Сан Франциско. Прочее, цялата
област наоколо е била руска колония преди има-няма двеста години
и много от наименованията на географските местности са с руски
произход, дори има и река, Russian river, която се влива в
морето близо до Оксидентъл. Природата само на двадесет минути
път от града е вече невероятна. Някои от местата напомнят
удивително за Витоша, за съжаление не всички места са достъпни
за планинарство, по причини понятни - че са частна собственост.
Санта Роза е малко градче - колко малко никой не можа да каже,
но за да отидеш да си купиш лекарство или вестник ти трябват
поне пет минути път с колата. Или с колело. Понеже зимата е
мека, хората могат да карат колела почти през цялата година.
И те това и правят. Но без кола в Америка си като с вързани
ръце - не можещ да мръднеш от вкъщи. Само че няма човек без
кола. Както казваше Остап Бендер "Автомобилът не е разкош, а
превозно средство" и тези думи, които никога не се осъществиха
в страните на социализма, са си живата действителност в Америка.
Всъщност цялата инфраструктура е изградена на основата на
мобилността на американците. Няма защо да си мислим какво биха
правили в случай, че нещо се случи на колата. Просто в семейството
всеки си има кола, така че все ще се намери някоя резервна.
Стандартното жилище е едно- или двуетажна къща, с поне три
спални и две сервизни помещения. Сателитната телевизия е
като присъствието на Ефир 2 в нашите домове - единици са
домовете, където няма спътникови антени. Всичко е хубаво, може
би само е необичайно това, че практически американците живеят
само на кредит. Нормалните американци, които разчитат само на
заплатата, започват от нулата и се молят да не бъдат съкратени
или уволнени, особено днес, когато страната е в икономическа криза.
Защо ли? Защото ако им секнат доходите, всичко отива по дяволите -
вноските, направени за къщата, колите, телевизора, пералнята машина
или видеото не могат да бъдат продължени и компаниите си прибират
стоките. Изобщо, откъснеш ли се веднъж, по-добре е да не се
връщаш обратно, защото ще трябва да се почва отначало.
И накрая, на път за София престояхме 36 часа и в Ню Иорк.
Ако някога ви се случи да ходите там, не отсядайте никога
в Ramada hotel, срещу Медисън Скуеър Гардън. Независимо,
че се рекламира като хотела на Swiss Air и че една нощувка
е около 170 долара, хотелът е по-лош и от дву-звездния Аркад
на летище Орли. Чух, че повечето хотели били такива в Ню Иорк.
Не знам за другите, но поне съм ви предупредил за Рамада.
Ню Иорк е опасен град и не се препоръчват разходки късно вечер,
дори и да не сте сам(а). Хората тук са и по-затворени в сравнение
с Невада и Калифорния, по-напрегнати може би, а и не чак толкова
внимателни. Иначе - изборът е ваш - преселниците от Китай,
Италия и откъде ли не са винаги наблизо, предлагат "най-изгодните
цени" и достатъчно е да се отбиеш малко по-встрани от Бродуей,
за да откриеш, че видео-камерата, която си видял за 700 долара
на 5-о авеню може да струва и 350 по някоя от улиците наоколо.
И понеже стана дума за цени – ако си имате кредитна карта или
по 1000 долара на ден, може да изкарате приятна седмица в
Щатите. Само не забравяйте да се върнете. Макар че сигурно
е имало хора, на които им е минавало през главата да извършат
някое престъпление, за да могат след това да си излежават
присъдата затвор подобен на този близо до Сан Франциско,
проектиран от Франк Лойд Райт. Отвън изглеждаше много
примамлив - ако някой реши да опита каква е архитектурата отвътре,
винаги може да го направи.
Това е. Накрая с Air France отново през Париж и към София.
Този път вече знаем кое как е и няма проблеми. Има само
доста българи, които се връщат - между тях и един студент -
Ралин, от Сиатъл. Не изглеждаха кой знае колко впечатлени -
нито той самият, нито баща му, нито приятелката му. Може би
поне те си дават вече сметка кое как е в USA? Има и хубави,
и лоши неща. Ако имаш приятели и способности, ще пробиеш,
след което ще работиш цял живот, за да може като се пенсионираш
да си ходиш по Европата и да гледаш с олимпийско спокойствие
младите, дето си мислят, че разбират от всичко. Тъй де,
българинът си остава българин, където и да е, та дори и
да е почнал да забравя родния си език. То за всеки грях си
има и разкаяние.
* - Според Борислава Цанова, паркът не е в СФ, а в Ню Йорк - нещо,
в което й се доверявам.