18.01.1989 г.
Настроението ми е изменчиво. За пет минути само мога да умра, да се
преродя, да изживея новия си живот и отново да се озова на (пред)смъртното
си ложе.
Защо се получава така, че някои хора живеят много животи, а други
умират без да оставят никакъв спомен, нито мисъл след себе си?
Как да осъзнаем времето, в което живеем - това е въпросът.
Ако можем да се ориентираме правилно в лъкатушенето на съвременната философска
и политическа мисъл, ако сме сигурни, че пътят, по който вървим води към
целта (Друг е въпросът каква е целта. Според мен тя е едно демократично,
разкрепостено от старите догми, свободно общество, в което цари гласността,
а преустройството е безспирна революция, която непрекъснато се обновява,
чиито движещи сили винаги търсят по-доброто от онова, което са постигнали.
С други думи: малко романтика на фона на зловещото настояще и неясното
бъдеще) ни, то и трудът ни ще бъде по-спорен, а и дните ни - по-честити.
Но нима сега не знаем накъде вървим? Не знаем, защото думите се разминават
с делата, и ако думите приемаме с болезнено очакване, то делата не ни
изненадват много-много - свикнали сме да ни лъжат.
[]
Ние се нуждаем от един-единствен човек, който обаче трябва да се
различава от сегашните управници по няколко неща, а именно:
- той трябва да има култура на поведение и общуване;
- трябва да умее да изслушва мнението на хората, дори ако противоречи
на неговото. Нещо повече - в някои случаи трябва да приема тяхното
мнение, ако е по-правилно (но кой ще каже кое е правилно и кое - не?);
- да е първата зона, открита за критика и то критика, която
да е обективна, която да се изказва по всички средства за
масова информация. Тук не трябва да има ограничения - всяка погрешна
крачка в миналото може да бъде обяснена, но една грешна крачка на
ръководителя влече след себе си проблеми за цял един народ (а
понякога и за цялото човечество);
- той трябва да се стреми към достигане на жизнено равнище за
своя народ, равно на това в развитите страни. За благосъстоянието
на народа могат да се жертват всички неикономични производства,
всички погрешни строежи;
- той трябва да създаде доверие към валстта. За целта властта не
трябва да се корумпира, а там, където това се е случило, трябва
самата власт да накаже най-строго своите представители;
- той трябва да вярва на народа и заедно с това да не вярва
винаги на всички розови вести, представени му от неговрите
заместници (всичко може да се провери! Винаги! И трябва!!);
- той трябва да осигури провеждането на преки избори за всички постове в йерархията;
- той трябва да не поставя никакви ограничения пред творческата интелигенция. Изкуството може само да помогне на демокрацията, но ако е дело на искрени творци, които не творят само заради наградите, а творят заради себе си и заради хората, които обичат (нещата, разбира се, в живота не са чак толкова елементарни, но всеки, който може да разсъждава би могъл да се насочи към по-задълбочено развитие на тези мисли. Което, естествено, не означава, че всички трябва да го направят);
- той трябва да не забранява дискусиите и относно своята личност и относно политиката, която води. Поощрявайки тези полемики, той може да отркие и нови талантливи хора, и нови идеи;
- за всеки назначен служител трябва да е провеждан анонимен конкурс.
[]
Когато осигурим за всеки човек в обществото възможността да
получи онези стоки, които сега се смятат за луксозни, тогава
може би ще можем да се отчетем пред народа. Но не срещу 5-годишни
заплати да може да се купи кола, а срещу 10 - апартамент. Та това
е смешно - човек трябва да се бъхти (точната дума) 5 години наред,
да яде и да се облича само от заплатата на жена си... за една кола!?
Може би колите трябва да се продават на изплащане? А може би и
не само колите?
[]
Трябва да се улесни (нещо повече дори) пътуването в чужбина. Защо да няма паспорти с изходни визи, важащи за по 5 години, за целия свят? Когато някой поиска, отива в банката, купува си долари и заминава. Ако не се върне и реши да остане емигрант - прав му път. Ако иска - нека работи зад границата, нека създаде там идеи, стига човек да обича родината си той е патриот, независимо къде живее.
[]
февруари 1989 г.
[]
Още не съм свършил с въпроса за привилегиите. Кога ще изчезнат те? Когато се премахнат условията за съществуването им (А какви са тези условия: съществуването на дефицитни стоки; закони, създадени заради няколко души, които искат да живеят добре; липса на възможност за контрол върху Държавния съвет, апарата, etc.); КДНК е в ръцете не на работници, а на апаратчици, на бюрокр.[ати]; с цел да се запазят постовете, всеки се стреми да си осигури поддръжката. Как може [да стори това], освен чрез даване на групата, която го избира, на някои предимства пред останалите?
Бележка от 14.12.1998 г.:
Това е само една от многото ми непубликувани работи, които
създавах в онези мрачни тоталитарни дни. От 1984 г. до 1990 г. бях написал десетки
кратки разкази (по-скоро есета), които така си и останаха в чекмеджето. Беше ми много
забавно да чета разни мастити критици и литератори как обясняват, че българските
писатели не били като руските; нямали написани творби "в чекмеджето", които да бъдат
публикувани след началото на промените... За тях писатели бяха само членовете на СБП.
В действителност аз имах няколко публикации - в "Родна реч", "Пулс" и "Вечерни новини."
Все пак Борислав Геронтиев не ми пусна цикъла разкази "Резерват Равенство", който
беше посветен на всички привилегии по времето на комунизма. Той сигурно го е направил,
за да не го закъсам... Тъжното е не, че не съм
ги публикувал тогава, а че и днес звучат актуално - както горенаписаното есе.
Писал съм го в казармата. Още не бях прочел третата, неиздавана част на "Бит и
душевност на българина" от Иван Хаджийски. Тя се появи едва през януари 1990 г., но -
ето също забавен елемент - с предговор от Милко Балев и писмо от Т. Живков. Не знам
как изобщо е била допусната до печат, тъй като правеше на пух и прах историята на
БКП.
В това есе може да се забележи, че използвам доста от клишираните по време на
перестройката изрази (впрочем помните ли, че това дето в СССР беше "перестройка", в
Афганистан беше "перестрелка", а у нас - "переструвка"?), което си е нормално за времето.
