Двуседмичник на Агенцията за българите в чужбина брой 21/1997 г. 1-15 декември

България, София 1000, бул. “Дондуков” N2 , тел.: 804 674, 981 35 39, факс: 819 177 E-mail: aba@Bulgaria.net

От електронния вестник на Агенцията за българите в чужбина “България днес” - http www.bulgaria.com/aba научих, че на 22 октомври т.г., по инициатива на АБЧ в София, се е провела кръгла маса на тема “Българите в чужбина и участието им в икономиката на България”. Участвали са представители както на българската общественост, така и на българската емиграция. Доста от емигрантите са отправили критика към българската администрация за трудностите при бизнес и контактите в България. Ст.н.с. Георги Василев е представил от името на Агенцията за българите в чужбина своето изследване “Икономически интереси и възможности на българите в чужбина”. Няма да се спирам на безспорно положителните страни на тази инициатива. Искам да опиша своето общо впечатление.

Организаторите и българските участници определено са поставили ударението върху “икономическият потенциал” на българите в чужбина, в момент, когато страната търси ресурси за преодоляване на кризата. Николай Василев, съветник на вице-президента, подчертава, че България ще се стреми към премахване на административните трудности пред българските емигранти, но че в замяна на това тя очаква те да инвестират в България. В своя доклад д-р Василев класифицира емигрантите в три групи - богати, средна класа и масов социален слой. Д-р Василев градира тяхното значение. Той обръща внимание, че към средната класа трябва да се прояви специално внимание и че не бива да се подценява и масовият социален слой. Аз мисля, че нещата трябва да се разглеждат и разискват в по-общ план. Потенциалът на българската емиграция за България е не само икономически.

На кръглата маса само бегло се споменава, че българската емиграция има значение като екстериториално българско лоби. Нищо не се казва за интелектуалния потенциал на емигрантите, за качествата им като квалифицирани специалисти, като хора, които познават западния модел и култура. Тоест този свят, в който България се стреми да се интегрира. Имам чувството, че се обръща много внимание на това българите в чужбина да пратят под каквато и да е форма пари в България. В същото време се забравя, че това е общност на българи по народност, а в много от случаите - те са и български поданици с немалко други възможности. България като че ли заема по отношение на своята емиграция позицията “Пари ми дай, акъл не ща!”

Говори се за всички българи в чужбина, но изобщо не се разглеждат многото българи с висок авторитет, които са преподаватели, изследователи, аспиранти и студенти в Университети с име и престиж. А това са хора, които сравнително скоро са напуснали България. Те неминуемо стигат до един момент, в който ще трябва да решат дали да се върнат в България или да направят всичко възможно да останат в страната, където са. Като правило - те решават второто. България не само, че не се опитва да предвиди този момент и да се намеси по някакъв начин, за да наклони везните за завръщане в родината, но дори обратно - с бюрократични проблеми от страна на администрацията, с отричане или със завист - подпомага за това тяхно решение.

България е не само в икономическа, но и в дълбока културна и морална криза. Само икономически реформи няма да я спасят. Вече се вижда, че е необходима и една грандиозна административна реформа. В хода на тази реформа българските управленци ще се убедят, че липсва човешки ресурс, който да е адекватен на цивилизацията на Западния свят. Защото няма смисъл да смениш един “български тип” администратор с друг “български тип” администратор. Трябва да го смениш с “европейски тип” администратор!

И най-нисшият пощенски чиновник в България има образованието на един швейцарски такъв. Но няма неговият морал, неговата етика, коректност, политическа култура и т.н. Това е проблемът на България. В този аспект българската емиграция може най-много да помогне на България. Защото България няма да бъде интегрирана в Европа, докато българският пощенски чиновник не се изравни с европейският по всички показатели!

Лазарин Лазаров, 16.11.1997 , Lazarin Lazarov<@inetnebr.com>, Internet Nebraska

А ето и другото мнение с наблюдения, които могат да обогатят българския начин на живот. То принадлежи на Вени Марковски, председател на “Интернет общество” в България (veni@isoc.bg).

САЩ - България - една съпоставка на ситуации и характери

I. Америка и американците

Наблюдение: В САЩ няма нещо, което да не е направено с цел улеснение на хората.

Първо: колко много инвалиди! За тях има предвидено всичко необходимо, улесняващо живота им: специално устроен градски транспорт, места за паркиране на личните автомобили направо пред входа на всяка сграда, специални помещения във всяка обществена тоалетна, място по тротоарите (кой знае защо тротоарите, които са огромни, не се използват за паркиране. Вместо това, хората си плащат за обществените паркинги. “Имат бол пари, плащат си.”) и т.н.

Въпрос към кмета на София: Може ли един инвалид в количка да стигне от "Младост" до центъра на София, ако ползва градския транспорт? Как ще влезе в автобуса? Ако пък има лека кола, къде би могъл да я паркира, че да има достатъчно място, за да излезе от нея? А да се придвижи из притеснените софийски улици? А как ще се качи от улицата на тротоара? Разбира се, ще кажете вие, за това трябва да мисли кметът Софиянски, нали той купува автобусите и кметството решава къде могат да паркират колите.

Второ: работохолизъм. Работата на американците е създадена за хора, които са прежалили първите 60 години от живота си само за нея. Работи се много, от сутрин до мрак. Работи се с темпове, от които на нормален човек, сиреч българин, може свят да му се завие. Не че и там не могат да се намерят хора, които искат да работят само за по 2 часа дневно. Има такива, но те са преживяващи, а не изживяващи времето си.

Трето: какво точно е по-различното у президента Клинтън в сравнение с другите мъже. Една дама го съди за опит за орална любов (за да ви стане по-ясно, представете си подобно дело у нас) и твърди, че може да опише някои особености, които би могла да види, само ако въпросният акт се е осъществил. Темата е предмет на шеги, но и на сериозни разисквания по всички медии.

Четвърто: расова дискриминация. Използването на думата “негър” е опасно за живота ви! Един българин вече е бил убит заради своето невежество - при това, за да не загазят хората, уредили визата, му прибрали документите и той никога няма да бъде идентифициран. “Афро-американци”, “черни хора” - да. Негри - не.

II. Америка е за българите

Първо: в България няма нещо, за което да не сме се сетили да го направим по-трудно. От дребните неща, та чак до строежа на обществените сгради и отстояването на националните интереси - навсякъде сами си създаваме проблемите, които сетне никой не може да реши.

Открай време у нас се смята, че в Америка човек може да постигне мечтите си. Българите там са ги постигнали. Въпросът е обаче, какви са били техните мечти. Повечето искат да живеят по-добре, отколкото в България. Това не е чак толкова трудно, поне на пръв поглед: всеки си има жилище, повечето имат свои коли, някои имат и добра работа.

Нашенци: Ралица Василева от CNN е най-известното българско лице. Тя има ново работно време и нова работа - “горещи” или “извънредни” новини. “Харесва ми” споделя тя, “имам възможност да чета повече от преди, трябва да зная много неща, случва се често да говорим новините без подготвен текст. Правим емисии в 7, 8, 9 и 10 часа сутринта, излъчваме доста от и за Европа”. Ралица Василева е интервюирала и Надежда Михайлова по време на последното й пребиваване в Ню Йорк; по CNN вървят и репортажи на Джулиет Терзиев от България. “Използвам познанията си за Балканите и руския език, за да мога да представя повече и по-разнообразна информация за събитията” обобщава тя. На въпроса ми за връзките й с други българи в щата, Ралица съобщава за една стара емигрантка - Ваня Лойд, която е много загрижена за България, подпомага различни сбирки на българи в градовете Атланта и Атина, където има по-големи български общности.

Типично: незвисимо от това, че от време на време правят сбирки и в други градове, българите в Америка нямат нито свое лоби, нито общност. Нещо повече - те са разделени на лагери. По-старите емигранти са били обединени, докато не започват да се появяват новите. Разделението е най-общо на две групи: про-СДС и анти-СДС, в Бостън някой дори гласувал за БКП?! Или може би “стари” - “нови” емигранти (параноята на студената война: как да си сигурен, че новите емигранти не са агенти на Държавна сигурност). Докато поляците или евреите държат един за друг, българите държат да са един без друг.

Ново: българи инвестират в САЩ! В Лас Вегас, където има над 1000 нашенци, те се срещат в българската пицария, наречена “Верди”. Мениджърствана от Васил Пенев, “Верди” е явката, където се събират всички българи, независимо от начина им на пристигане в Америка. Някои от тях са дошли направо от България, други са минали нелегално от Мексико. Трети са останали още от Световното първенство по футбол през 1994 г. Казват, че срещу дадени под масата 2000 долара, човек може да си легализира престоя в САЩ без проблеми. Някои от нелегално преминалите мексиканската граница споделят, че срещу повече пари биха могли да си вземат и легална виза от Щатското посолство в София, но предпочитали по-сигурния вариант - на място.

“Хубава работа, ама българска”, “Верди” е единственото заведение, което видях, с побългарена тоалетна (впрочем американците казват на тоалетните “стаи за отмора”): без хартия за бърсане на ръцете и с оставена една ролка върху тоалетната чиния. Е, поне не стъпваш в локви по пода. Във “Верди” работи Мис Америка! Но, както се казваше в онова съобщение на БТА отпреди години, не е мис и не е Америка - една от сервитьорките, Ирена, има походката на момиче, участващо в конкурс за красота. Така се раждат крилатите прякори.

Македонците и българите.

Македонците помагат на българите. Доайенът на емигрантите в Лас Вегас е Крис (Христо) Ралев от Македония. Той е в САЩ от 1949 г. Работил като бос в хотел “Сендс” (“Пясъците”) - място, известно от романите и филмите за Бъгси Зийгъл и Меир Лански, сега той е пенсионер и един от малкото хора, които помагат на българите, дошли да завладеят столицата на хазарта. Хирургът д-р Иван Карабашев, който е от над 15 години в Щатите, живял в Бостън и установил се в Лас Вегас споделя: “Никой не е помогнал на новодошлите българи толкова много, колкото Крис”. Парадоксално ли е или закономерно, че единственият човек, който помага на българите е македонец? Крис е човек, пред чийто поглед са минали стотици, ако не и хиляди българи - всеки от тях с интересна биография. “Най-разумно постъпи един Спас от Пловдив”, казва Крис Ралев. “Той дойде в Лас Вегас, носеше си една икона от България. Сложи я в казиното и като започна да играе нямаше спиране, докато не спечели 27000 долара. Като почна да губи, спря залаганията, отиде в първата банка и преведе парите в България. Сетне взе самолета, отиде си в Пловдив и разбрахме, че си е купил апартамент с тези пари и сега го дава под наем.” Повечето българи обаче не проявяват толкова разум, пък и нямат подобен късмет. Такава е историята и на Иван (Кавалера) от Русе. Той придумал един друг българин да инвестират сто хиляди долара в казиното. Инвестицията се състояла в това, че Кавалера имал система за печелене. (“Ще го затворя аз това казино” е най-честата реплика, която може да се чуе по този повод. Ще го затвори, защото като печели непрекъснато, казиното няма да може да изплати печалбите.) След като изхарчил всичките пари на българина, Кавалера се обърнал към него с думите “Такава е играта, приятелю” и си тръгнал. Другият ни сънародник сега е един от многото българи - шофьори на такси.

Съдби.

Единственият който печели в казиното, е неговият собственик. Легендарни са станали думите, които Димитър (Заека) от София казал на едни току-що кацнали в Лас Вегас туристи. На въпроса им в кое казино се печели най-много, за да ги откара там, той отвърнал: “Ако знаех, мислите ли, че щях да карам това такси?” Всъщност по-добре е да си таксиметров шофьор, отколкото момче, което разнася с колело реклами за пицария “Верди” по града. Тони от Пловдив смята да се връща в България: “Дойдох тук преди по-малко от година, но вече си мисля как ще се върна през следващия месец у нас. Тук не се издържа.” И е прав. Защото, ако нямаш добра работа, ще трябва да живееш в някоя лоша част на града, в апартамент (ако си късметлия) или в каравана (за $ 300/месец - толкова!), вместо кола ползваш колело и от време на време искаш по $ 5 - $ 10 назаем от приятели. Ако намериш някой, който да ти ги даде, разбира се. “Никой от българите във Вегас не ми помогна”, казва един от емигрантите, пожелал анонимност.”Напротив - гледат ти сеира и се радват, ако не успееш”. Повечето българи са от Пловдив, Бургас, Варна... Малко са от София. Случайност или софиянци успяват да се справят по-добре с живота в България? А може би не вярват на обещанията, че там животът е по-лесен и хубав?

Легендарни са и спомените за един българин архитект, който преаранжирал апартамента на бай Данко (Готвача) от хотел “Сахара”. Бай Данко решил да спести някой долар и вместо да наеме американец, цанил нашенеца за тази работа. Резултатът: за да влезеш в апартамента, минаваш задължително през кухнята.

Малцина са хората, които са успели наистина - като д-р Карабашев, например. Но в Америка трябва да си лекар, зъболекар или адвокат, за да не се притесняваш за съдбата си.

“Стойте си у дома”.

Американците помагат на българите, които НЕ искат да емигрират! Вице-президентът на телекомуникационния гигант MCI - Винтън Сърф (известен още като “Бащата на Интернет) моментално откликва на молбата ми да съдейства на млади програмисти - възпитаници на Американския университет в Благоевград (http://www.wizcom.bg) да намерят своите партньори в САЩ и препраща информация за тях към големите софтуерни компании. Интерес към младите бизнесмени проявява и бившият посланик на САЩ у нас г-н Сол Полански.

Култура: президентът и издател на Boston Book Review (http://www.bostonbookreview.com) е българин! Кирил Александров (роден в Пазарджик, дошъл в САЩ пред 25 години), както може да се предскаже, с македонски корени (говори се, че бил роднина на Татарчев). За да се разпознаем по време на срещата ни в Кембридж, бе облякъл фланелка с карта на “Велика Македония”.

Да се завърнеш в бащината къща.

Младите хора, които са се изучили в Америка, няма за какво да се връщат у нас. Такива примери има особено много в големите университетски центрове, какъвто е и Бостън: Пламен Близнаков, който доскоро беше в Аризона и учи там в продължение на пет години, сега работи в известна фирма. Жена му Люба и малката му дъщеря Яна са при него и правят живота му по-поносим. Всъщност, ако човек е сам, носталгията няма как да не го обхване. Като се има предвид, че разстоянията в Америка наистина са големи, че българите нямат изградени общности, че връзките с България са само по телефона или с електронната поща, всеки близък или роднина носи със себе си подкрепа за емигранта.
Пак в Бостън можете да посетите бар "Наздраве", където се е снимал и едноименият филм.

Филип и Фани от Бостън също са минали през учението и сега работят. Те са от малкото щастливци дошли в САЩ, докато са били млади, и адаптирали се към американския начин на живот. След 5-6 години в Америка, човек би трябвало много сериозно да се замисли има ли смисъл да се връща в България. С образование, което е неприложимо у нас, с навици, които са вредни за всеки българин, живеещ в родината си, младите хора трябва да са повече от ентусиасти, за да се завърнат в бащиния апартамент. Ще могат ли да си позволят да живеят самостоятелно? Да си наемат нормално жилище? Да си купят кола на кредит? Да намерят работа, която ги удовлетворява? Може би трябва да се замислим какви са плюсовете и минусите от приземяването на емигрантите обратно в България, преди да ги осъждаме за тяхното решение да останат в чужбина.

Отрезвяване: трябва ли да направим условията у нас такива, че да стимулират знаещите и можещи емигранти да се върнат? Няма защо да се заблуждаваме: само патриотизъм не стига. Всеки човек иска да се реализира в живота. Повечето хора искат това да става по честен и почтен път. Дори онези млади хора в Лас Вегас, които изнемогват по 7-8, че и повече месеци, заслужават уважението ни - много по-лесно би им било, ако се захванат с характерното за България дребно шмекеруване, но те не го правят. Такива хора могат и трябва да изграждат съвременна България. Въпросът е кому е изгодно тези хора да си стоят в Америка?

Обратно към страниците на АБЧ