Вени Марковски през 1985-87 г.

This page is from the old web site of Veni Markovski.
To see the new content, please, visit the main page!

1985, 86, 87 г.

През тези три години издавах училищния вестник - Кръгозор.
Тук можете да видите богат снимков материал от онова време.
Този вестник беше като остров на демокрацията в мрачните тоталитарни години. Красен Станчев сподели преди време, че е виждал копия от вестника в секцията "дисидентска литература от България" в Западноберлинския Свободен Университет. Каза, че му бил направил впечатление, защото заглавията в тази секция не са били чак толкова много.

Някои от броевете на този вестник ще публикувам и в този сайт съвсем скоро. Ето и снимка на корицата от 1985 г.

В групата, която издаваше вестника, влизахме около 10-ина ученици от 114-а Английска Езикова Гимназия (АЕГ), учителката ни по литература Рене Къдрева и няколко кореспонденти в чужбина. Главен редактор бях аз, а шеф на редакционния съвет бе философът Пламен Николов - по-късно парламентарен секретар на Жан Виденов за около 3 месеца в началото на 1996 г., преди да излезе с публични изяви в пресата с мнението, че Виденов е лош премиер. По онова време Пламен бе аспирант в Института за СС теории към БАН (така казвахме галено на Института за съвременни социални теории).
Отношенията между редколегията и редакционния съвет могат да бъдат видяни в следната картичка. Забележете датата - януари 1987 г. и обръщението "г-н". А някои хора споделят, че през 1989 г. били подавали заявление за членство в Екогласност и колко било авангардно употребяването на това обръщение...

От членовете на редколегията наскоро видях актрисата Вяра Табакова. Художник ни бе арх. Юлиян Пиперов, имахме кореспонденти в Лайпциг, Москва и Буенос Айрес. Егор Яковлевият вестник "Московские новости" бе основният ни източник на информация за перестройката. Наш кореспондент в Москва бе Сергей Станишев, който умело подбираше и превеждаше материалите. Те се превръщаха в истински "бомби" в България. Някъде имам снимка как Сергей чете "Кръгозор". Вероятно ще я публикувам и тук, когато я намеря. Впоследствие, през 1993 г., когато създадох първата си фирма КИТ, за известно време Интернетът ни минаваше през Москва, през частната Гласнет, която се ръководеше от бившия журналист от МН - Анатолий Воронов. Светът наистина е малък!

Тодор Панайотов от "б" клас (сега май е в Швеция, след като учеше в Китай; впрочем заедно с Петър Мустакерски - това е онзи млад бизнесмен, който се срещна с президента Стоянов по време на визитата му в Китай. Повече информация относно Китай и хората от 114 АЕГ там може да даде и Невен Дилков) бе автор на един от сериозните материали, в които искахме военната служба да се намали от 2 на 1,5 или дори на 1 година. Заради тази и други като нея статии последния брой на вестника (18-и!, издавахме го на всеки 2 месеца в продължение на 3 години!) не можа да бъде отпечатан в печатницата на Информа на ул. "Шипченски проход" No. 69. Директорът на печатницата, след дълга разправия ми каза "Страх ме е, бе, момче. Страх ме е. Не мога да отпечатам тези матерали!". А жалко, вестникът бе вече набран... Ето как изглеждаше поръчката за този вестник, който беше спрян и заради тази забавна карикатура.
Въпросът със страха бе решен, като печатахме вестника в... Държавния съвет. Не си спомням колко точно струваше самото отпечатване, но си спомням много добре, че бележките, издавани от Държавния съвет, спасиха на няколко пъти директорката на гимназията, която периодично бе привиквана в районния комитет на партията, за да дава обяснения защо не се занимаваме с училищния живот, а публикуваме толкова опасни интервюта. Общо през годините сме издали около 3000 копия от всички броеве. Като чета спомените на Петър Манолов и други "дисиденти" (книгата "Българското дисидентство 1988-1989 от Евгения Иванова) как са издавали на пишеща машина по 50 броя от самиздатски материали, направо ме напушва смях как се правят на активни борци срещу комунизма. Как е възможно големи, възрастни и сериозни (?) хора да се крият, да се преструват, да печатат с подръчни материали единчни броеве от някакви самоделни издания, а ние - група ученици - да сме толкова по-изобретателни? И защо днес не седнем да градим кариерата си върху онези идеологеми? Всъщност, като се замислям над тези и подобни въпроси... може би точно затова не ползваме миналите си заслуги, защото те не са заслуги. Просто сме попаднали в подходящия момент на подходящото място - група ентусиазирани ученици, донякъде подведени от мен (аз събирах материалите и ги печатах на машината, преди да ги дадем за фотокопиране), които са говорели това, което са мислели. Нима това е дисиденството?
Като чета обаче горепосочената книжка, май не ми остава нищо друго, освен да публикувам тук изцяло материалите от вестника ни.

Пак от това време датират и множеството интервюта, които направих с хора като Инна Сабурова - жена на прославения партизански командир, армейски генерал Сабуров, Иван Стаднюк, Кеворк Кеворкян (последното впрочем още не е публикувано, тъй като за времето си беше доста..., хм, авангардно.) и др. Специално за нашия вестник статии писаха известни тогава журналисти като Мария Атанасова (от "Поглед"), кореспондентът на БТА в Лондон В. Крумов и др. Имахме и секция за училищна поезия, в която съучениците печатаха интересни творби. Спомням си и един материал "в помощ на преписвача", в който публикувахме най-трудно спелваните думи в английския език. Имахме и външни гости - така се сдобихме с интервюта, които тогава не можеха да бъдат публикувани дори и в Литфронт, като тези на Валентина Ганева с унгарската режисьорка Марта Месарош, на Kaтерина Илинчева с Владимир Железников - сценарист на филма "Плашилото" - голям хит по онова време. Железников бе автор и на книгата "Чудакът от VI-и "б" - също интересна за времето си.
Пак тогава между вестниците "Литературен фронт" и "Стършел" възникна дискусия тъй като от "Стършел" бяха изплагиатствали нашата СИМП-таблица. Ако не се лъжа, журналистката изършила това плагиатство се казваше Вероника Благова. "Литфронт" излезе с малка бележка по въпроса, на което "Стършел" отговори с унищожителен обширен материал. Спорът май си остана нерешен; "Стършел" бе издание на ЦК на БКП, а от "Литфронт" повече подробности по случая може да даде сегашният шеф на в-к "Литературен форум" г-н Марин Георгиев, който тогава единствен защити нас, учениците. На тази страница можете да видите всички материали по случая.
СИМП-таблицата бе помагало за комсомолския секретар (да, да - точно така бяхме написали), което позволяваше съставянето на 10000 изречения, които звучаха правилно в граматичен смисъл, но нямаха никакво реално съдържание! Разбира се, като го препечатаха в "Стършел" пропуснаха да споменат подробностите около тази таблица. Изреченията бяха измислени от мен.

В "Кръгозор" пуснахме, комай единствени по онова време, и съобщението, че Светите братя Кирил и Методий са обявени за покровители на цяла Европа. Статията ни бе осигурен от преподавателката по история Ракитина.

През тези три години имаше само два материала, които не пуснах - едно интервю с Д.М. Томас - известен "антисъветски" писател, чиито автограф за вестника ни може да бъде видян тук и - внимание! - една статия на адвоката от II адвокатски колектив Филип Димитров (по-късно министър- председател на България). Тази история съм я обещал на един приятел журналист, за да я публикува в пресата, затова ще сложа връзка към нея, когато бъде отпечатана. А може и по-рано.

Снимка на нашия прочут "А" клас от това време може да видите във фотоалбума ми.

През 1985 имаше и забавни случки - спомням си как отидох по къси панталонки, малко след като бях играл футбол, на приема на 3-тата детска асамблея "Знаме на мира" в резиденция Бояна. Хората наоколо бяха ошашавени, особено тези от протокола. С тези прословути червени панталонки изкарах няколко летни почивки по морето и има хора, които все още си ги спомнят:-). Прочее, точно на този прием Т. Живков държа кратко слово, по време на което му прилоша и един от охраната притича с носна кърпа, за да попие потта от челото му. Този епизод нескопосано бе изрязан от репортажа по БНТ по-късно вечерта.

Като преценявам времето в АЕГ, смятам, че трябваше повече да наблегна над ученето на английския. Но пък не мисля, че съм загубил времето си като съм се занимавал с издаването на вестника. Вярно, че нито един от нас не направи политическа кариера сетне, както това стори Едвин Сугарев. Той и Владо Левчев бяха издали един брой на списание Глас (и един на Мост?), за което ги осъдиха да платят 500 лв. глоба. След 10-и ноември 1989 г. Едвин Сугарев направи стремителна кариера и сега е посланик на България в Индия. Владо Левчев живее в САЩ. Нищо лично нямам към тях, просто такъв е животът. Прочее, сестрата на Владо - Марта, с която се познавам, е доста интересна художничка. За баща им Любомир Левчев също ще напиша няколко думи, когато му дойде времето. Той беше чест гост на дядо ми в Банкя.

От друга страна, още един от хората, които ме разбраха, когато за тях бе вече много късно е моят учител по математика в 9-и и 10-и клас Димитър Стойков. С него имахме известни спорове, които доведоха до това, че можех да решавам всяка задача по 3 различни начина (а иначе до този момент бях средно слаб ученик по математика), но въпреки това не ми писа повече от 5. На абитурентския бал и още по-точно след него, той - прави му чест! - си призна: "Вени, ти беше прав." Прав бях, но какво от това, след като времето бе отминало?

От учителите в 114 АЕГ искам да спомена всички - първата ми класна - Росина Петрова (сега е в САЩ), Митко Фицов (рисуване), Весела Ризова (ето една от забележките, които тя ми е писала:-), Живко Живков (той отиде след 114 АЕГ в ВМЕИ, май), Гордън Лоуган (английски, а в действителност шотландец, който се ожени за българка и остана у нас поне няколко години след това), София Бозукова (физика; оказа се съседка на едно близко семейство), Маряна Бранкова (сега Данчева, философия - много интересна учителка, която си позволяваше да кани външни лектори, за да дискутираме проблемите на съвременното общество), Асен Николов (история - благодарение само на неговите уроци в час влязох в университета! прекрасен преподавател), Стефка Иванова (биология; беше ни класна ръководителка и много ме гонеше за това, че не ходя на бригади... докато на една бригада - ремонт в училището - не вдигнах скандал на представителя на Районния комитет на БКО затова, че не ни плащат парите, а ни казаха, че сме ги предоставили доброволно на борбата за мир), Карадакова (руски), Дона-Мария Боянова (химия; беше много отракана учителка, която ме хвана веднъж да преписвам; след този случай подобен провал не съм допускал), Господинова (морал и право), Нели Младенова (тогава зам., а сега е директор на гимназията, май; гонеше ме непрекъснато по коридорите, защото аз обичах през учебно време да ходя за интевюта), Бонка Бъчварова (директор по мое време; на няколко пъти съм я спасявал от наказания в РК на БКП), Ракитина (история в 8-и клас) и още много други...
По-горе споменах Рене Къдрева. Тя ни преподаваше български език и литература. Много добър човек и преподавател. На матурата по литература обаче ми писа слаб (2). Срам и позор, защото бях писал на тема "творчеството на Венко Марковски":-). Разбира се, двойката си имаше обяснение и някой ден може и да го напиша.

Периодът в гимназията бе важен не само за мен. Учителите ни бяха много свестни и много свободолюбиви. Даскалът по история Асен Николов ни учеше на светотатствените тогава идеи, че Стефан Стамболов бил свестен премиер, че България е разпокъсана на пет части на Берлинския конгрес (при това не спестяваше факта, че се дължи и на руската политика!)... Надявам се, че всички ученици са усетили по малко от този свободен дух, макар и понякога скрит зад официалностите. Ако пък някои от тях са го усетили благодарени и на в-к "Кръгозор", още по-добре.

През 1987-а направих може би една от големите си грешки. Реших първо да отслужа, а сетне да уча. Голяма грешка! Ако бях предпочел да уча, сигурно отдавна щях да съм американски гражданин и нямаше да смущавам съня на много хора в България:-)

От друга страна 1987-а беше и гадна година. Дядо ми се разболя от рак и за съжаление не му направиха операция, а когато се решиха вече бе късно - имаше метастази. На 20.09.1998 г. за последен път се снимахме заедно в Банкя. На следващия ден аз влязох в казармата. Следващите ни срещи бяха за кратко, по време на някои от гарнизонните ми отпуски. За последен път го видях жив на 24.12.1987 г. Спомням си като днес този ден. Ротният ми командир Станев ме извика и ми каза, че са се обадили от Генералния щаб да ме пуснат отпуск за един ден. Помислих си, че дядо ми е умрял и избухнах в сълзи. Плачех докато обличах парадната униформа, плачех докато ходех по дългия път от учебния център до изхода на поделението в Мусачево. Като излязох, видях че майка ми ме чака с колата на дядо ми и ми каза, че той цяла нощ е викал името ми. Затова се обадили на ген. Семерджиев да ме пуснат за един ден в отпуска. Спомням си, че някой се произнесе не много ласкаво за желанието на дядо ми (за съжаление не помня кой), но като си мисля сега, съжалявам, че не съм си отложил казармата и заради него. Сигурно ще съжалявам още дълго време. Нейсе. Стигнахме до Банкя, където видях и гости - сестрата на дядо ми Дока и синът й Горазд, проф. Деян Павлов... Отидох в стаята на дядо ми на втория етаж. Той беше отслабнал с може би 20 кг. Изобщо не изглеждаше като човека, с който съм прекарал толкова много и толкова малко време. Бяха му помогнали да седне в едно кресло, но си личеше, че изпитва силни болки. Баба ми стоеше в стаята, но той и нареди да излезе. Останахме двамата и за около максимум пет минути той ми каза нещата, за които ме е викал цяла нощ. След това отново загуби способността си за концентрация и повече не можа да ме познае. Две седмици по-късно той почина. Аз вече го бях оплакал и когато Емил Василев (мл. сержант) ми съобщи новината, аз не повярвах, а като разбрах, че е вярно, не пророних нито една сълза. Тъжно ми е.

За спомен от него ми остана духът, вярата и един часовник Сейко, който той бе донесъл през 1975 г. от Япония. Часовникът впоследствие изигра една малка роля при поредната ми среща с Ванга в Рупите.

Смъртта му бе белязана и с грозни сцени от страна на писателите в Съюза на българските писатели (СБП). Един станал известен след 10-и ноември* писател бе казал в присъствието на майка ми "Е, най-после и нас ще ни печатат". След 10-и някои критици използваха последната му книга "Чернобил", за да докажат какви грозни стихове е пишел. Аз не разбирам от поезия, но дори и да са лоши, те бяха писани когато човекът вече умираше и са най-мрачното нещо, което съм виждал (никога не съм ги чел изцяло!). Защо бе издадена тази книга могат да отговорят хората, които са я одобрили за печат - аз не знам. Но знам, че най-силните му стихове са онези, които хората от по-възрастното поколение и досега знаят наизуст. Не мога да го съдя, защото не разбирам от поезия. Двете му белетристични книги обаче са пример за майсторското използване на българския език - "Кръвта вода не става" и "Голи Оток - островът на смъртта". Ще се пробвам да ги публикувам в този сайт. Ако ли не - "Голи Оток" е издадена в САЩ и може да се купи от Amazon, а от "Кръвта..." са останали само няколко неизгорени екземпляра.

Интересно ми е обаче защо вече 10 години след 10-и стане ли дума за СБП, винаги споменават умрелите поети, които се били ползвали от облагите на властта. Може би защото те не могат вдигнат глас в своя защита.

________
* - Тук имаше друг текст, в който неправилно бях предал случилото се, за което моля читателите за извинение. След справка, нанесох корекция за този спомен.