veni
This page is from the old web site of Veni Markovski.
To see the new content, please, visit the main page!

Тъй като на 19.11.1998 г. ми зададоха въпрос какво съм правил през 1989 г., реших, че му е дошло времето да опиша някои от нещата, които съм правил. Годините 1987, 8 и 9 са обединени в една страница, тъй като общото между тях е казармата.

1987 до 20.09.
Лятото се явявах на изпити в СУ. Първото ми желание бе философия, второто - право. Балът ми бе недостатъчен за философията, бях се класирал посредата на юристите. Забавната случка е от изпитите ми за журналистика. Имахме първо писмен изпит, на който темата бе "Времето е в нас и ние сме във времето". Аз написах две есета - с едното доказвах, че сме извън времето, изостанали 100 години назад и 45 встрани. На устния изпит се сблъсках с един приятел, Стефан Димитров (сега е известен като Сънчо), баща му беше декан във Факултета по журналистика, май. Той ми каза "Знаеш ли, тук има някакъв, дето е писал, че ние не сме във времето. Комисията му е писала 3-ойка, за да може да го видят "на живо". Усмихнах се криво, сетне влязох за устния изпит. Ненчо Хранов бе шеф на изпитната комисия. Разпитваха ме за ракетите със среден обсег на действие, с новите постановки на Горбачов и накрая ми казаха:
- Какво мислите за Юлската концепция на Партията?
- Знаете ли, не съм я чел подробно - отвърнах аз (беше началото на август, а концепцията я публикуваха в края на юли), - но вече имам някои забележки.
Сред комисията настъпи оживление, опасано със страх.
- Да си ходи, да си ходи - обади се един.
- Защо? Нека да каже момчето какво не му харесва - прикани ме да говоря Н. Хранов.
- Ами чудно ми е как същите хора, които преди 20 години се тупаха в гърдите какво велико достижение са окръзите, сега се тупат и викат, че великото достижение са областите.
Ненчо Хранов се опита да излезе деликатно от ситуацията:
- Окръзите вече са изчерпали своята функция.
Аз го погледнах иронично под вежди и отвърнах:
- Ами то, това го пише и във вестника!
След което ме пуснаха да си вървя, докато не ги бях набъркал в още по-дълбоки бакии.
Все пак ми писаха 3-ойка и на устния, така че можех да уча и журналистика.
Забавното е друго - сега отново се тупат в гърдите и казват каква отживелица са областите.
Цялата дандания в България ми напомня на онази заповед от "Рога и копита" - "С цел да се подобри храната и обслужването в стол номер 12, същият да се преименува на стол номер 22".

***
От 20.09.1987, цялата 1988 и част от 1989 прекарах в казармата.
Първото ми бягство от казармата бе на 20-и ноември 1987 г. Нямаше как да не избягам - в София се провеждаше Кинопанорамата и аз си бях намерил билети за всички филми през деня на откриването (да е жива и здрава Стела!). Поради факта, че вероятно и други хора напускат по този начин казармата, няма да споделя подробностите, но бях в София целия ден, спах си вкъщи и се прибрах рано сутринта с такси (sic!), което ми струваше 3-4 лева. Това беше Панорамата на Amadeus на Милош Форман. Този филм го знам наизуст; гледал съм го около 50-60 пъти, предимно на видео. Дори си спомням, че занесох касетата в поделението и понеже беше без превод, я превеждах на офицерите, които го гледаха заедно с мен.
Навръх Нова година бях караул. Затова пък следващата Нова година бях болен.

1988
Това беше една от кофтите години, особено в началото, когато - млад и неориентиран - бях назначен за командир на отделение в поделението в Мусачево.
Офицерите ни тормозеха ние да тормозим на свой ред т.нар. "мартенски" набор - войниците, които влизаха в казармата през месец март. Все още дължа извинения на няколко от тези хора, но мисля, че по-голямото извинение го дължат на тях, а и на нас - командирите на отделения - нашите офицери. За щастие по-нататък, с опита, разбрахме какво точно искат и правят с нас в казармата и затова края на 88-а, а особено последния мартенски набор през 89-а си живееше живота.

1989
Стоях в армията само до месец май. Писна ми! (де да знаела глава, че има да пати).
Това време се е запечатало в спомените на някои от моите колеги в казармата с няколкото крилати фрази. Една от тях бе през април, когато ротния ни командир събуди посред нощ всичките командири на отделения и започна да ни се кара за несвършената от офицерите работа. Един от нас, Милен Димитров от Русе, не издържа и избухна:
- Все на нас ни се карате, др. капитан. Защо не кажете нещо на взводните ни командири? Нали и те трябва да свършат някаква работа?!
Аз се намесих:
- Милене, спокойно. В Чехия имало един надпис "Вечна дружба със СССР!" Някой добавил отдолу на ръка "но нито секунда повече". Така че не се притеснявай, още само четири месеца и сме вън от армията.
Ротният командир се разстрои ужасно от това изказване и ни пусна да спим. След този случай не сме имали никакви проблеми нито с него, нито с други офицери.

***
Спомням си една случка в началото на декември 1988 г. Бях си уредил от Ирена Георгиева една покана за срещата на Тодор Живков със студентите. Срещата трябваше да се проведе в НДК. 2-3 дни преди нея срещнах началник-щаба подп. Стоилков:
- Др. подполковник, имам една молба - започнах аз.
- Какво има, Марковски - отвърна той.
- Имам покана за срещата на др. Живков със студентите. Понеже не е ясно догодина дали ще има такава среща, може ли да ме пуснете отпуска в гарнизона с преспиване?
- Хмм... ами добре!
И ми подписа документите.
Бях на срещата в НДК, дори си пазя запис, който направих нелегално, с уокмен. За съжаление срещата бе по-дълга от времетрането на касетата, но някой ден вярвам, че ще мога да намеря пълен запис и да го включа в този сайт. Наистина, на следващата година нямаше среща на студентите с Живков, защото той бе свален на 10-и ноември:-)

***
Някъде по това време (а може да е било и през 1988-а г.) реших да послушам съветите на по-възрастни приятели и да стана член на партията. Поисках от ЗКПЧ-то подп. Таралов да ми дадат документи за кандидатстване в партията. Вместо документите, пристигна самият той. Изкомандвах взвода ми и всички ние, прави, изслушахме следната лекция:
- Другари бойци, вижте го този младши сержант! Какъв член на партията може да е той? Ами че той иска преустройство и демократизация в армията! Той е перестройчик! Той е, той е.... интелигент! Той не е достоен да стане член на партията!
Докато говореше с нарастващ патос, подполковникът мрачно гледаше струпаните на масата ми списания Огонек, Новьiй мир, Знамя, Дружба народов, Московские новости и др.п.
Така бях порязан за членство в партията. Не се притесних много, тъй като знаех какво ни чака и че когато партията реши, че съм достоен за неин член, тя вече няма да е достойна за мен.

***
Една от причините за "порязването" може би се криеше в това, че в казармата издадох един брой на в-к "Ефир". Беше много забавно, защото кратка бележка за него се появи във в-к "Народна армия", при това на първа страница. Бележката гласеше нещо от сорта на "Комсомолците от Н-ското поделение на подп. Нинов под ръководството на ст.л-т Яйманов издадоха в-к "Ефир". Редактори са Вени Марковски и Емил Василев". Снимка на вестника и моя милост има във фотоалбума.

На 22.06. ме оперираха и погрешка ми прекъснаха нерва на левия крак при коляното, в резултат на което получих пареза. До 07.09.1989 г. всеки ден ми биеха инжекции, и тогава, около една седмица преди да отида на втора операция във Виена, нервът успя да се възстанови. Да използвам случая, за да призная заслугата на проф. Банков от Горна баня, който експериментираше новия си уред за лекуване на подобни травми - както се оказа успешно! За моята операция можете да прочете и мнението на Ванга.
Няколко забавни случки около операцията:
Понеже бях известен с разказването на политически вицове, а ме оперираха в правителствена болница, първите ми думи след излизане от упойката бяха "Да живее народната власт". Докторите, които ме бяха наобиколили само дето не паднаха. Един разказваше после потресен "оперирали сме партизани, членове на политбюро и какви ли не хора, но никой не е излизал от упойка с такива думи".
Другата случка бе след няколко дни, когато на визитация мина току-що назначен доктор-полковник. Аз не се бях бръснал от 2-3 седмици и съответно бях порядъчно брадясал. Това не го впечатли особено, докато не разбра, че съм войник. Започна да крещи как можело да ходя неуставен и т.н. Погледнах го с любопитство и казах:
- Докторе, ако ми обещаете, че като се обръсна и ще мога да си движа крака, ей сега ще отида да се избръсна.
Той млъкна, а присъстващият лекуващ лекар д-р Георгиев му обясни тихо, че освен войник съм и от I-во вътрешно отделение на болницата. Като чу това, полковникът тутакси си тръгна и повече не го видях.

Пак по това време в Института за СС теории се беше провело партийно събрание по повод т.нар. възродителен процес, на което Пламен Николов, Юлия Владикова и някои други се бяха изказали критично за политиката на БКП. Акад. Христо Христов бе решил да се разправи с неудобните си съпартиици и бе спретнал опит за изключване на критиците от партията. В някои случаи май успя (като че ли Филип Боков бе отзован от работата си в чужбина заради Юлия), в други - не (Пламен Николов не бе изключен, нито уволнен от института. Повече по темата може да каже и Нора Ананиева).

***
От октомври започнах да ходя на лекции в СУ "Климент Охридски" (все още не беше "Свети"). По това време асистенти ни бяха бъдещият външен министър Стоян Ганев (за него отделно ще има видео материал в този сайт) и бъдещата зам.председателка на парламента Снежана Ботушарова. Последната ме изпитваше на изпита по Държавно право на социалистическите страни (оценка 6). Стоян Ганев, по спомени на колегите ми от групата, се е чувствал изключително притеснен от моите иронични забележки на тема има ли право в СССР. Моите колеги ходеха и на лекции и упражнения по История на БКП, но аз, знаейки за промените, които ни очакваха, не ходех. В края на краищата този предмет отпадна от програмата още през първия семестър - още един случай, в който се оказах прав, но никой не ме слушаше в началото на семестъра.

В края на октомври и началото на ноември бях за една седмица в Източен Берлин.
Спях в хотела на посолството близо до Check Point Charlie и всеки ден ходех до Западен Берлин на раходка. Знаейки, че стената ще бъде срутена само след една седмица, аз направих много снимки и от двете й страни. Снимките можете да разгледате в моя фотоалбум.
Една вечер бях с трима души в стаята в хотела, когато към 11 вечерта им казах, че ми се диша свободен въздух и ще ида до Западен Берлин. След кратка разправия на източната граница:
- Защо отивате за четвърти път в Западен Берлин?
- За да пия кола.
- Ние също имаме кола в ГДР!
- Да, но е клуб-кола, а аз искам кока-кола!
отидох, купих си кока-колата и се върнах. На 5 ноември един приятел от МВнР ми се обади и предложи да се видим веднага. Видяхме се на "Раковски" и той веднага ме попита:
- Ти какви си ги говорил в Източен Берлин?
- ??
- Казал си, че отиваш да дишаш свободен въздух в Западен Берлин!
Бях потресен - от тримата българи поне един се е обадил където трябва, за да ме натопи. Успокоих приятеля ми, че след няколко дни това няма да има значение и си тръгнах. Странна работа, разсъждавах наум, тези хора пренасяха в багажника на колата каси източногерманска бира, която купуваха за източногермански марки, за да я продадат на полския битак в Западен Берлин, т.е. правеха контрабанда, а са се притеснили от моето невинно изказване. Нейсе. Може да са помислили, че е провокация;-) За всеки случай ето две снимки, които показват полския битак и един от българите (засега показан само в гръб).

***
На 9 (девети!) ноември вечерта Пламен Николов ми се обади, за да ме покани да гледаме на 10-и ноември сутринта дали ще има засилено военно присъствие по улиците на София.

На 10.XI. сутринта се изнесохме на Горнобански път, за да видим за последно как Тодор Живков преминава по "трасето". Нямаше никакви военни коли, нито повече от обичайното милиционери от УБО. (За разлика от 1983 г., когато сваляха Александър Лилов, но това - друг път). Същият ден по обяд отидох на редовния преглед в I-во вътрешно отделение на Правителствена болница и, кимайки към портрета на стената, казах на присъстващите лекари и мед. сестри "Е, какво, май ще го сваляме, а?", на която реплика те отговориха с очевиден страх, примесен с любопитство.

Както е известно, в 18:00 съобщиха за проведения пленум и за свалянето на Живков от властта.

***
На 18.11., събота, бяхме заедно с приятели на първия свободен митинг, видео материал от този митинг и нашето участие в него ще бъде разположен скоро и на този сървър.

***
До края на годината бях участник в още няколко митинга, докато не разбрах на 14.12. вечерта, че промените няма да се състоят. След това процесите на избори на президент (председател), срещите в които съм участвал из страната, бяха като усмивки от старите ленти. Спомням си, че на 8-и декември се видях с Емо Кошлуков, който както е известно лежа няколко години в затвора преди 10-и и моето първо гадже Даниела му ходеше на свиждане. Тогава се срещахме в 272 с Андрей Луканов и Емо Кошлуков се държа крайно неадекватно, като през повечето време крещеше. След срещата обаче му се извини.

***
По Коледа гледах как моя приятел Владо Береану предава от Румъния свалянето на Чаушеску.
Междувременно вършех и куп друга работа - работех с компютри във физическия факултет (при Бойко Карабски и Светльо Веселинов), пишех кратки разкази, които поради напредничавия си характер не можеха да бъдат публикувани у нас, опитвах се да намеря пътя в живота си... Общо-взето нищо особено. Радвах се на възникващите частни фирми (помните ли кооптакситата:-)?) и, разбира се, се готвех за следващата година, през която започнах да се занимавам с Интернет.


family cv articles memoirs copyright